посланик Ангел Орбецов
Динамиката в Азиатско-тихоокеанския регион (АТР)[1] по отношение на сигурността, икономическото развитие, научно-техническия прогрес и опазването на околната среда го прави център на геополитиката през XXI век. Регионът побира 60% от населението на света, произвежда около 40 % от световния БВП и генерира 2/3 от глобалния стопански ръст, като в него се намират седем от 20-те най-големи икономики, 10 от 20-те най-населени страни и 9-10 от 20-те най-мощни въоръжени сили на планетата, в т.ч. две от петте признати и три от четирите непризнати ядрени държави. Страни като Китай, Япония, Южна Корея, Австралия, Индия, Сингапур и др. са сред водещите иновационни центрове в областта на дигиталните и „зелените“ технологии, информационните и комуникационни системи, космическите изследвания, изкуствения интелект. В региона се извършват и гигантски социални преобразувания: към 2030 г. неговата средна класа се очаква да достигне 2.3 млрд. души, или близо 2/3 от световния показател, като от следващия милиард нови попълнения в този социален сегмент 88% ще бъдат азиатци.
Ако по времето на „студената война“ АТР е обект на идеологическа конфронтация между САЩ и СССР, то от началото на новия век нараства влиянието на регионалните сили, някои от които с глобални измерения или претенции (Китай, Индия, Япония) и се развива сложна плетеница от регионални, транс- и субрегионални организации с различна насоченост и обхват (интеграционни, политически, свързани със сигурността). САЩ продължават да упражняват въздействие върху регионалните процеси както по търговско-икономически път, така и чрез своите съюзнически отношения с пет регионални страни и базираното в Хаваите Индо-тихоокеанско командване, покриващо 52% от земната повърхност и разполагащо с персонал от 375 хил. души. Европейският съюз се изявява преди всичко като „мека сила“, но страни като Франция (с териториални владения в Тихия океан) и Великобритания (с военна база в Индийския океан) са включили и военни компоненти в своите стратегии по отношение на региона. Дилемата между военно-политическо съревнование и взаимозависимост в областта на икономиката, технологиите и екологията се оформя като основно геополитическо предизвикателство за страните от АТР, всяка от които се позиционира по неповторим и оригинален начин във вътрешната архитектура на региона и неговите глобални проекции.
Интеграционният потенциал на АТР се олицетворява най-успешно от Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН), създадена още през 1967 г. от Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур и Тайланд и разширена до края на ХХ в. с Бруней, Виетнам, Лаос, Мианмар и Камбоджа.[2] Обединяваща страни с различни културно-религиозни традиции, величина, политически системи и равнища на икономическо развитие, АСЕАН следва гъвкав и постъпателен подход на задълбочаване на интеграционния процес. Най-важни стъпки в тази посока са сключването на Договора за дружба и сътрудничество (ТАС) на първата среща на върха през 1976 г., установяването на свободна търговска зона (AFTA) през 1992 г. (утвърдена и от новоприсъединилите се страни членки), приемането на Харта на АСЕАН през 2007 г. и изграждането на нейните основни стълбове – трите общности на АСЕАН (икономическа, за политика и сигурност и социално-културна). Към момента е постигнат сериозен успех в създаването на общ пазар, като тарифните ставки са вече почти нулеви, но остават нетарифни бариери, ограничителни инвестиционни регулации и чувствителни разлики в жизнения стандарт. Изключително остри са проблемите, свързани с екологията, климатичните промени и природните бедствия. Не са за пренебрегване и някои политически предизвикателства като различното отношение на държавите членки към „големите играчи“ (САЩ, Китай, в по-малка степен ЕС, Русия, Япония и Индия), двустранни спорове (Тайланд-Камбоджа, Индонезия-Малайзия и др.), малцинствени проблеми и особено политическата криза в Мианмар, чиято продължителност внася съмнения в ефективността на АСЕАН.
АСЕАН развива забележителни партньорства, с които разпростира интеграционния процес върху по-широкия регион, превръщайки се в негово ядро. Такива партньорства са формирани както на индивидуална основа (с Япония, Китай и други страни), така и в колективен формат: АСЕАН + 3 (Китай, Япония и Южна Корея) и АСЕАН + 6 (с добавени Индия, Австралия и Нова Зеландия). Извънрегионалните партньорства включват САЩ, Канада, Русия, ЕС и други организации, като следва да се отбележи, че всички партньори независимо от своята геополитическа ориентация признават централната интеграционна роля на АСЕАН. Организацията стои в основата на Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (RCEP) – най-голямото в света споразумение за свободна търговия (по размер на БВП, население и експортен потенциал), подписано през 2020 г. след 8-годишни преговори.[3] Държавите членки на АСЕАН с най-отворени икономики са участници във Всеобхватното и прогресивно транс-тихоокеанско партньорство (CPTPP)[4], оформено през 2018 г. след оттеглянето на САЩ от първоначалното ТРР и залагащо на по-дълбочинни интеграционни стандарти в сравнение с RCEP, при които се набляга на правата на интелектуална собственост, опазването на околната среда, трудовите права и регулирането на дигиталната търговия, макар и обхватът на търговските улеснения да не е така внушителен. АСЕАН е включена и в един по-отдавнашен интеграционен проект в рамките на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АПЕК), учредено през 1989 г.[5], което си поставя амбициозната цел за създаване на режим на свободна търговия и инвестиции върху гигантска територия – първо между развитите, а впоследствие с привличане и на развиващите се икономики. Този процес обаче е по-тромав поради големия брой участници, в т.ч. почти всички глобални сили със своите геополитически интереси, и необходимостта от консенсус за вземане на решения.
Центрирани около АСЕАН са също няколко формата за многостранен диалог и консултации с минимална институционализация, които следват т. нар. „асеански“ път (ASEAN way), акцентиращ върху консенсуса, ненамесата във вътрешните работи, личната и неформална дипломация. Сред тях са Регионалният форум на АСЕАН (ARF) с участието на 10-те диалогови партньора плюс Папуа Нова Гвинея, Монголия и Северна Корея и развиващият военна дипломация Диалог „Шангри-Ла“[6], в който се включват нарастващ брой страни от Азия, Европа и Америка. Освен официални дебати по широк кръг от проблеми се провеждат и неправителствени формати, както и целеви дискусии, което позволява широка и безпрепятствена обмяна на мнения. Възможности за консултации и разисквания на високо ниво предоставят също Източноазиатската среща на върха (ИАС)[7] и провежданата в същия формат среща на военните министри ADMM+, на която се канят и други партньори. По такъв начин АСЕАН дава значим принос в изграждането на архитектура за сигурност в Източна Азия. Общоазиатска проекция дава Азиатският диалог за сътрудничество (ACD), който възниква през 2002 г. по тайландска идея, прокарана на конференция на азиатските политически партии в Манила. Броят на страните членки нараства от 18 на 35, като основни двигатели са АСЕАН и Съветът за сътрудничество в Персийския залив (ССЗ), а секретариатът е базиран в Кувейт.
В останалите подрегиони на АТР също се наблюдават интеграционни процеси, но те са много по-слаби. Такъв е случаят с Южноазиатската асоциация за регионално сътрудничество (SAARC)[8], която до голяма степен е заложник на индийско-пакистанските отношения, обременени от тлеещия кашмирски проблем, трансграничния тероризъм и други спорове (избуяли напоследък след инцидента в Пахалгам през април 2025 г.), и не е провеждала срещи на върха от 2014 г. Наблюдава се преориентация към по-младия интеграционен проект BIMSTEC[9], който измества фокуса в източна посока. 23 страни от акваторията на Индийския океан формират асоциацията IORA[10], която има много влиятелни партньори за диалог, а 18 страни от Океания са обединени във Форума на тихоокеанските острови (PIF). В Западна Азия най-дълга история има Организацията за икономическо сътрудничество (ECO), учредена през 1985 г. от Турция, Иран и Пакистан на основата на съществувала предишните две десетилетия регионална групировка и разширена през 1992 г. с петте средноазиатски републики, Азербайджан и Афганистан. ECO има скромни постижения в облекчаване на взаимната търговия предимно на двустранна основа и придвижването на проекти по транспортната и енергийна свързаност, като се сблъсква със значителни предизвикателства, в т.ч. кризата в Афганистан с произтичащите от нея проблеми по сигурността, тероризма и миграцията, санкциите срещу Иран във връзка с ядената му програма и др. Регионалната архитектура включва също организациите от пост-съветското пространство, общностите на тюркоезичните и на прикаспийските държави и др.
Като най-мащабно геополитическо развитие в АТР от началото на ХХ в. се обозначи стремителното „израстване“ на Китай, което през последните 10-15 години с утвърждаването на президента Си Дзинпин начело на партийната и държавна власт придоби по-амбициозни измерения и поставя на изпитание господството на САЩ на международната сцена. Китай се издигна като втора световна икономика с перспектива да догони САЩ по номинална стойност на БВП в средносрочен план и стана най-голям търговски партньор на повечето азиатски страни. Лансирайки концепциите за „китайската мечта“ и „великото възраждане на китайската нация“, Пекин превъзмогна характерната за него пасивност в международната дейност и предприе серия от кампании, укрепващи статута му на „голяма сила“ – инициативата Един пояс, един път (ЕПЕП) с нейните шест икономически коридора, в която вече са вложени над 1 трлн. щ. д., концепцията за „общност със споделено бъдеще за човечеството“, инициативите за глобална сигурност, глобално развитие, глобална цивилизация и глобално управление. САЩ при президента Обама отговориха с доктрината за „фокус върху Азия“ (“pivot to Asia”) и заздравяване на регионалните си партньорства, а при първата администрация на Тръмп преминаха към конфронтация с Китай „по всички азимути“, търговска война и прокарване на концепцията за „разкачване“ (“decoupling”), която, макар и да придоби по-меката форма „избягване на риска“ (“de-risking”) при управлението на Байдън, продължава да препятства нормализацията на двустранните икономически връзки, при това допълнително усложнена от ескалация на търговските мита през 2025 г.
Нарастването на военната мощ на Китай и ускорената модернизация на неговите въоръжени сили и особено умножаването на ядрените му установки с малък и среден обсег буди силна тревога в САЩ, макар че тяхното превъзходство във военната област трудно може да бъде оспорено в обозримо бъдеще. Рисковете от военен сблъсък между двете страни не могат да бъдат подценявани предвид напрежението в Тайванския проток на фона на безкомпромисната позиция на Китай, овладяването на „президентската“ институция в Тайпе от враждебната на Пекин Демократично-прогресивна партия (ДПП) и ангажимента на Вашингтон към сигурността на острова. Наред с взривоопасния тайвански въпрос конфликтен потенциал имат и териториалните спорове в Източнокитайско море (на Япония с Русия, Китай и Южна Корея) и в Южнокитайско море, където има значително припокриване на териториалните претенции на крайбрежните страни (с най-остро противопоставяне между Китай, от една страна, и Виетнам и Филипините, от друга). От гледна точка на Пекин сдържащо геополитическо въздействие оказват т.нар. две островни вериги[11] – геостратегическа конструкция, обозначаваща територии в западната част на Тихия океан с проамериканска ориентация и американски военни бази – в допълнение към ограничената пропускливост на Малакския проток, откъдето минава огромна част от китайските морски комуникации. Оттук произтича и едно от предназначенията на стратегията ЕПЕП: да подобри кардинално свързаността на Китай, развивайки система от инфраструктурни проекти и транспортни коридори.
Опасно конфликтно огнище в Далечния изток остава Корейският полуостров, породено от сдобиването на КНДР с ядрено оръжие, превърнато в необратимо от Пхенян през 2022 г., и усъвършенстването на пусковия потенциал, вкл. междуконтинентални балистични ракети. Напрежението между двете корейски държави (отказали се от перспективата за обединение) беше изострено при администрацията на Юн Сук-йол в Сеул с пълно анулиране към 2024 г. на постигнатите при предишния президент Мун Дже-ин мерки за укрепване на доверието. Северна Корея продължава да разглежда съвместните американско-южнокорейски военноморски учения, едни от най-мащабните в света, към които през 2024 г. беше привлечена и Япония, като смъртна заплаха за своята национална сигурност. Новите администрации на Доналд Тръмп в Белия дом (влязъл в преговори със севернокорейския лидер Ким Чен Ун през 2018-2019 г.) и на южнокорейския президент Ли Дже-мьонг (представител на по-благосклонната към Пхенян Демократическа партия) дават известни надежди за позитивно развитие, но при това следва да се отчита намаленият интерес на КНДР към преговори предвид нейното плътно сближаване с Русия, включващо участието ѝ с военни сили на руска страна във войната в Украйна.
Руската геополитическа мисъл, черпеща обосновка от теорията за „хартленда“ и „римленда“ на британския учен Халфорд Макиндер и доразвита с концепциите на руските теоретици (от П. Савицки до Л. Гумильов и „неоевразийците“) за лидерство на Русия в пределите на Евразия като геокултурен ареал със собствени, неповторими черти, отличаващи го от Европа и Азия, излезе отново на преден план от края на ХХ в., след като бе пренебрегвана по съветско време и първите години след разпада на СССР. Русия загуби статута си на една от двете глобални сили при двуполюсния модел, но под управлението на Владимир Путин предприе стъпки за възвръщане на влиянието си преди всичко в евразийския „хартленд“, изявявайки отчетливо своите характеристики на „телурокрация“. „Близката чужбина“ заема приоритетно място в руската външна политика, която полага големи усилия за заздравяване на архитектурата в пост-съветското пространство, включваща Общността на независимите държави (ОНД)[12], Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС)[13], Евразийския икономически съюз (ЕАИС)[14] и съюзната държава Русия-Беларус.
Войната в Украйна и силната конфронтация с Европа логично водят до „откат на изток“, насочвайки руската настъпателност в азиатско направление, където се налага взаимодействие със страните от Централна Азия и преди всичко с влиятелните Казахстан и Узбекистан с цел противодействие на чужди сили, най-вече на „таласократичния“ натиск на Запада за „обезкуражаване на съперника“ (формулировка на Зб. Бжежински). Казахстан се осъзнава като евразийска сила, следваща многовекторна политика и участваща активно във форматите за сигурност както в Европа (ОССЕ), така и в Азия (Организацията за сътрудничество и мерки за укрепване на доверието в Азия – CICA, на която се явява основен вдъхновите и домакинства нейния секретариат). Узбекистан след кончината на президента Ислам Каримов излезе от характерния за неговото управление скептицизъм към многостранната дипломация и се включи по-осезаемо в регионалните процеси.
Геополитическите интереси на Русия и Китай и допълняемостта на техните икономики сближават позициите им в глобален и регионален план, макар и да не водят до формиране на военно-политически съюз. Руско-китайските отношения, официално определени като „всеобхватно партньорство и стратегическо взаимодействие в нова епоха“, са закрепени с множество двустранни документи и циментирани от личното приятелство между президентите Си и Путин. Наред със защитата на общи каузи като изграждането на многополярен свят и противодействието на натиска на САЩ и техните съюзници партньорството има и дългосрочни регионални проекции. Синергията между външните стратегии на Москва и Пекин, стъпила върху фундамента на уредените им двустранни спорове от миналото, стана основна движеща сила за формирането през 2001 г. на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) заедно със страните от Централна Азия (без Туркменистан, който традиционно се придържа към политика на неутралитет и неучастие в многостранни формати).
Влиянието на ШОС нарасна стремително с привличането на нови членове в лицето на Индия, Пакистан, Иран и Беларус (съвместявайки най-крупни производители и консуматори на енергия), както и на значителен брой партньори за диалог. Сътрудничеството се развива в широк кръг области от борба с тероризма до съгласуване на стратегии за свързаност и осъществяване на инфраструктурни проекти, което невинаги протича гладко предвид различия в геоикономическите интереси. Така например, докато Китай е привързан към Транскаспийския международен транспортен маршрут (във взаимодействие с централноазиатските страни) и Китайско-пакистанския икономически коридор (съвместно с Пакистан), Индия отдавна сътрудничи с Русия и Иран за развитие на коридора „Север-юг“, а отскоро лансира и нов коридор през Персийския залив и Близкия изток за Европа (IMEC).
Част от коридорите се пресичат в Централна Азия, която включва също Афганистан – страна, получила през 2012 г. статут на наблюдател в ШОС, с перспективи за пълноценно приобщаване към регионалната свързаност. Перманентната политическа криза в страната обаче я прави извор на тероризъм, което е изключително проблемно за ШОС. Освен това отношенията с правителството на „талебаните“, които се завърнаха на власт в Кабул през 2021 г., са предмет на разногласия в групировката. Интересен казус за ШОС е Монголия – страна с отдавнашен статут на наблюдател, която се въздържа от пълноправно членство поради специфичната си геополитическа визия: „стисната“ между два гиганта, тя търси опора в „трета сила“, с чиято помощ да балансира своята външна политика. Независимо от посочените проблеми и несъответствия във възприятията ШОС формира определено единство като опонент на западните съюзи и изразител на интересите на „Глобалния юг“ във формиращия се многополюсен свят.
Подобна насоченост има и форматът БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), обхващащ по-широк периметър на четири континента и също демонстриращ нарастващ размах с присъединяването през 2024-25 г. на нови пет държави-членки (Иран, ОАЕ, Египет, Етиопия и Индонезия). Притегателната сила на БРИКС в развиващия се свят се увеличава с напредъка на проекта за създаване на паралелна финансова система с цел улесняване на взаимната търговия и инвестиции. Все повече страни проявяват интерес към формата, като 12 от тях имат статут на партньори. Тук внимание заслужава най-новият участник във формата Индонезия – най-мощната държава в Югоизточна Азия, която през последните 27 години неотклонно утвърждава своя демократичен профил. Оставайки привързан към характерната за Джакарта „свободна и активна“ външна политика, настоящият президент Прабово видимо укрепва геополитическия статус на страната чрез оживени връзки с глобалните сили и особено чрез решимостта да търси партньорства за упражняване на лидерство по отношение на „Глобалния юг“.
САЩ и техните съюзници като изявени „таласокрации“ се ориентират към стратегии, свързани с обширните океански акватории, опасващи АТР, като при това в оборот навлезе терминът Индо-тихоокеански регион (ИТР). Този термин не е напълно нов: пръв го използва век по-рано германският геополитик Карл Хаусхофер, който мечтае за съюз на унизената след Първата световна война и обладана от националистически прилив Германия с големите азиатски страни, отхвърлили зависимостта си от колониалните сили. Пророческа се оказва прогнозата на първия министър-председател на Индия Джавахарлал Неру в навечерието на нейната независимост, че Пасификът ще заеме мястото на Атлантика като „невралгичен център“ на света.
В сегашната си интерпретация терминът е въведен от японския премиер Шиндзо Абе в негова реч в индийския парламент през 2007 г. под заглавие „Сливането на двете морета“ и след това заложен в японската концепция за свободен и открит Индо-тихоокеански регион. С нея се прокламира развиване на сигурни морски маршрути за разпространяване на идеите за свобода, демокрация и процъфтяване на региона, достигащ на запад до бреговете на Африка. Аналогична концепция е формулирана в американски програмен документ от 2019 г., който дава заявка за обединяване на вижданията на „сходномислещите държави“. По-късно през 2022 г. администрацията на Байдън представя проекта Индо-тихоокеанска икономическа рамка (IPEF), целяща развитие на свободна и справедлива търговия, устойчиви снабдителните вериги, чиста енергия, надеждна инфраструктура и механизми за борба с корупцията. Австралия също променя фокуса на своята регионална стратегия от АТР към ИТР, водена от осъзнаване на ролята на Индия и търсене на синергия с нея в стремежа към увеличаване на своето влияние, като при това, за разлика от Япония, амбициите ѝ не достигат западната акватория на Индийския океан.
Вижданията за ИТР намират положителен резонанс в самата Индия, която играе централна роля в Индийския океан и IORA, но отдавна развива и стратегията „поглед на изток“, преминала в „действие на изток“. При управлението на министър-председателя Нарендра Моди Делхи излезе от калъпа на реториката на Движението на необвързаните и възприе доктрина на „стратегическа автономия“ с плътно следване на националните интереси, засилване на отбранителните способности и максимална свобода на действие във формирането на съюзи. При това се откроява съревнованието за влияние с Пекин, изострено и от териториален спор, макар че напоследък на фона на американския тарифен натиск срещу двете страни те положиха значителни усилия за сближаване на позициите както на двустранна основа, така и в рамките на ШОС и БРИКС.
Концепцията за ИТР, замислена и като противовес на активността на Китай (вкл. претенциите му в Южнокитайско море) и в по-малка степен на Русия, заляга в основата на Четиристранния диалог по сигурността (САЩ, Япония, Австралия, Индия), станал известен като Quad. Заченат още през 2007 г. по инициатива на японската страна, диалогът е съпроводен с ширкообхватни съвместни военни учения, получили названието Малабарски (обозначаващо югозападното крайбрежие на Индия), но е прекъснат година по-късно от австралийския премиер Кевин Ръд, който не желае усложнения с Китай, отдавайки значение на двустранното икономическо сътрудничество. Следващата администрация на Джулия Гилард обаче засилва военните връзки със САЩ, предоставяйки база на морските пехотинци до гр. Дарвин, а Quad е възстановен от 2017 г., като очаквано е подложен на критика от Пекин, който използва по отношение на групировката определението „азиатско НАТО“ и я обвинява във възраждане на „студената война“. Същевременно Quad има и по-широки хоризонти, отделяйки внимание на екологичните проблеми в ИТР, породеното от климатичните промени повишаване на нивото на морската вода, опазването на уникалното биоразнообразие[15], както и развивайки партньорства по значими проблеми като например борбата с пандемиите. Сред партньорите са най-вече сходномислещи страни като ЕС и негови ДЧ, Великобритания, Канада, Нова Зеландия, Южна Корея, някои от които развиват свои концепции за ИТР, но също така АСЕАН, Бразилия и др. Индо-тихоокеанската връзка е естествена за страните от АСЕАН, чиито собствени виждания отразяват геополитическия им досег до двата океана, макар и да не предполагат приобщаване към Quad.
Възприемайки модния термин „Индо-тихоокеански регион“, Европейският съюз измества вниманието си от формулираната по-рано Стратегия за свързаност с Азия, обоснована в рамките на Азиатско-европейската среща на върха (АСЕМ) от осъзнатата представа за Европа и Азия като части от едно непрекъснато континентално пространство. Освен от въздействието на гореспоменатите партньори тази промяна е породена и от два други фактора. Първо, войната в Украйна става причина за разрив в отношенията с Русия, недоверие към политиката на Китай и парализиране на АСЕМ. Второ, ДЧ със сериозно присъствие и интереси в региона като Франция, Нидерландия, Германия и частично Италия развиват свои концепции за ИТР, които искат да разпрострат на съюзно равнище. Европейската концепция се нуждае от сериозно осмисляне с фокусиране не само върху далечните предели на ИТР, но и върху цялата акватория на Индийския океан, която достига непосредствено съседство с Европа през Суецкия канал. В този смисъл е необходимо като обекти на концепцията да бъдат припознати регионите на Близкия и Средния изток, Арабския полуостров и източното крайбрежие на Африка. От друга страна, концепцията не може да подмени процеса АСЕМ и свързаността с Азия, която има и силна континентална компонента по направлението запад-изток.
Като друг прозападен фактор, макар и с по-слаб регионален елемент, се изявява групировката AUKUS (Австралия, Великобритания, САЩ), създадена през 2021 г. и използваща установеното по-рано разузнавателно партньорство „Пет очи“, което включва още две англоезични страни – Канада и Нова Зеландия. Основен предмет на сътрудничество са ядрените подводници: към 2027 г. британски и американски подводници ще бъдат временно базирани в Австралия, която впоследствие ще закупи такива от САЩ, а към края на 30-те год. ще построи нови по британски дизайн; по този начин се предвижда общият подводен флот на съюзниците в Западния Пасифик да нарасне с една четвърт. Сделката предизвика разрив в отношенията на Австралия с Франция, която преди това бе нейният избран доставчик на 12 подводници. AUKUS демонстрира желание за поставяне на сделката под наблюдението на МААЕ, но въпреки това инкасира обвинения от китайска страна в нерегламентирано ядрено разпространение.
С много сериозни предизвикателства е натоварен иранският ядрен въпрос, свързан както с режима на неразпространение, така и с геополитическите уравнения в региона и извън него. Със сключването през 2015 г. на Съвместният всеобхватен план за действие по иранската ядрена програма (СВПД), едно върхово постижение на световната дипломация, утвърдено с резолюция 2231 на Съвета за сигурност на ООН, бе намерено взаимно приемливо решение за ограничаване и гарантиране мирния характер на програмата и постепенно премахване на наложените на Иран санкции. За съжаление след напускането на СВПД от страна на първата администрация на Доналд Тръмп през 2018 г. и последвалото нарушаване от Иран на неговите задължения проблемът навлезе във фаза на противоречия, допълнително изострени от снабдяването на Русия с ирански дронове във войната срещу Украйна, което бе посрещнато крайно негативно в ЕС. Нов драматичен развой в пълно нарушение на международното право и Устава на ООН внесе израелското нападение срещу Иран през юни т.г., допълнено с американски бомбардировки на ирански ядрени обекти. Оттук нататък перспективите за уреждане на въпроса и възстановяване на сътрудничеството на Иран с МААЕ са крайно проблематични, особено след като Е3 (Великобритания, Франция и Германия) задействаха механизма за повторно санкциониране, предвиден в СВПД, което доведе до решение на СС на ООН да наложи отново ограничителни мерки срещу Иран. Позиционирането на световните сили върви по оста на тяхното геополитическо противопоставяне: Русия и Китай осъдиха израелската агресия и подкрепят Иран, докато САЩ, ЕС и най-близките им съюзници настояват Иран да преустанови ядрената си програма.
В заключение, в Азиатско-тихоокеанския регион си дават среща геополитическите интереси на влиятелните световни сили, на първо място САЩ и Китай, чиято стратегическата конкуренция поставя под напрежение развитието на интеграционните процеси и има тенденция да налага на регионалните страни нежелан от повечето от тях избор между „двамата големи“. Същевременно архитектурата за сигурност, за която по принцип е характерна липса на формална институционализация, става все по-разнообразна с формирането и израстването на сложна палитра от образувания, определяна в някои изследвания като „хибриден регионализъм“. Доктрините на редица страни показват пределна гъвкавост и приспособимост към ускорената динамика на политическите и икономически развития, както и стремеж да не пропуснат възможни ползи от различните формати. Може би най-яркият пример в това отношение е Индия, чието членство в съперничещи си групировки се вписва напълно в концепцията на управляващия елит за „стратегическа автономия“. Все повече си пробиват път елементите на т.нар. модулна архитектура за сигурност, при която освен многостранните и двустранни диалози се развива минилатерализъм, илюстриран например от триалога Австралия-Япония-Р Корея, лансиран в Сидни през 2024 г. Групировки като МИКТА[16] и Д-8[17] отразяват амбицията на регионалните сили от „втория ешелон“ да обединяват усилия за отстояване на свои сходни виждания. Прагматизмът проправя път за сближаване даже между съперници по определени въпроси от споделен интерес: такъв е например случаят със съживения напоследък триалог Китай-Япония-Р Корея, насочен към перспективата за създаване на свободна търговска зона. Тест за ефективността на регионалната архитектура с очертаните плюсове и минуси ще бъде нейната способност да се справи с многобройните кризисни точки, рискови ситуации, проблеми и конфликти в обещаващия, разнолик и предизвикателен Азиатско-тихоокеански регион.
Ангел Орбецов е дипломат с близо 40-годишен стаж. Роден е през 1960 г. в София. Завършил е 114-та Английска езикова гимназия в София, Московския държавен институт по международни отношения (МГИМО) и 3-месечна школа за дипломати в гр. Лийдс, Великобритания. Работил е основно в азиатската дирекция в МВнР, на която е дългогодишен директор през периода 2008-2019 г. Има задгранични назначения в посолствата в Кабул, Техеран и Исламабад. През 2002 г. е специален пратеник на министъра на външните работи в Афганистан. През 2003-2008 г. е посланик на България в Китай, акредитиран и за КНДР. В периода 2021-2025 г. е посланик за специални поръчения в дирекция „Външнополитическо планиране, информация и координация“ (ВПИК). Владее английски, персийски, руски и френски език. Преподавателската му дейност започва в училище “Уилям Гладстон” в София, където през периода 1993-1995 г. преподава персийски език. Преподавал е също в Бургаския свободен университет (средновековна и нова история на Иран през 1994-1995 г.), Софийския университет (персийски език и увод в иранската дипломатика през 1999-2003 г.) и Варненския свободен университет (история на Афганистан и политическа система на Иран през 2001-2003 г.). Автор е на учебник по персийски език за студентите от специалност „Иранистика“ в СУ, издаден през 2002 г., преработен и преиздаден през 2008 г. Главен редактор на българските преводи на две монографии – „Ислямската опасност: мит или реалност” на Джон Еспозито (2003 г.) и „Книга за Иран. История на изкуството“ на Хабиболлах Аятоллахи (2019 г.). Пише статии и участва в редица научни конференции, като докладите му са включени в съответните сборници. През 2022 г. защитава дисертация към Историческия факултет на Софийския университет на тема „Българо-иранските отношения от Освобождението до края на 50-те години на ХХ век“, на базата на която издава монография.
[1] Пределите на АТР не са точно дефинирани. За целите на настоящото изследване в съдържанието на това понятие включваме азиатския континент на изток от ирано-иракската и ирано-турската граница и Каспийско море, както и азиатската част на Русия плюс Австралия и Океания.
[2] На 26 октомври 2025 г. към организацията се присъедини и Източен Тимор, който до момента имаше статут на наблюдател.
[3] Участват страните от АСЕАН, Китай, Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Индия първоначално се включва в преговорите, но впоследствие се отказва; поканена е да се присъедини към споразумението.
[4] От АСЕАН участват Бруней, Малайзия, Сингапур и Виетнам; останалите страни са Япония, Австралия, Нова Зеландия, Канада, Мексико, Перу и Чили. Наскоро бе приета Великобритания; кандидатстват Китай, Тайван, Коста Рика, Еквадор, Уругвай и Украйна; интерес проявяват също Южна Корея и Тайланд.
[5] Учредители са тогавашните ДЧ на АСЕАН (Индонезия, Малайзия, Филипини, Сингапур, Тайланд и Бруней), Япония, Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия, САЩ и Канада; впоследствие се присъединяват Виетнам, Китай, Хонконг, Тайван, Папуа Нова Гвинея, Русия, Перу и Чили.
[6] Свикван ежегодно в хотел „Шангри-Ла“ в Сингапур от базирания в Лондон Международен институт за стратегически проучвания (IISS) с участието на министри на отбраната и висши военни.
[7] Създадена през 2005 в състав АСЕАН + 6. През 2011 г. се присъединяват САЩ и Русия. ЕС изразява силно желание да бъде приет в ИАС, което остава неудовлетворено въпреки изпълненото условие да подпише ТАС (2012 г.).
[8] Основана през 1985 г. със седалище Катманду в състав Индия, Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка, Непал, Бутан и Малдивите. През 2007 г. се присъединява Афганистан.
[9] Заченат през 1997 г. и получил завършен вид през 2004 г. под наименованието Инициатива за мултисекторно техническо и икономическо сътрудничество в Бенгалския залив. Включва Индия, Бангладеш, Шри Ланка, Непал, Бутан, Мианмар и Тайланд.
[10] Indian Ocean Rim Association.
[11] Първата включва Курилските и Японските острови (в т.ч. о-вите Рюкю с Окинава), о. Тайван и Филипините, обгръщайки Южнокитайско море; втората тръгва от о. Хоншу и минава през японския архипелаг Бонин (Огасавара), Северните Мариански о-ви, американския о. Гуам и Микронезия, достигайки о. Нова Гвинея.
[12] Русия, Беларус, Армения, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Молдова, Азербайджан.
[13] Същите (6) без последните три.
[14] Същите (5) без Таджикистан.
[15] Като примери могат да бъдат приведени Кораловият триъгълник (тропическите води около архипелазите в АСЕАН, о. Нова Гвинея и Соломоновите о-ви), Зондският шелф (по крайбрежието на п-в Индокитай и о-вите Суматра, Борнео, Ява, Мадура и Бали) и Големият бариерен риф (до брега на Куинсланд, Австралия).
[16] Създадена през 2013 г. от Мексико, Индонезия, Р Корея, Турция и Австралия.
[17] Обединяваща най-населените и влиятелни развиващи се страни с предимно мюсюлманско население Турция, Иран, Пакистан, Бангладеш, Индонезия, Малайзия, Египет и Нигерия; през 2024 г. приема Азербайджан.ранджиеве дългогодишен служител на Дипломатическия институт, ангажиран в сферата на дипломатическото обучение и стратегическите изследвания.
